Неговият живот е доказателство на християнското наставление, че човек може да се очисти от всеки грях, стига да не се поддаде на отчаяние, и искрено да се покае.

Св. Иоан живял в България през ХVІІІ век. При някакъв случай, още когато бил съвсем млад, той се поддал на дяволско изкушение и се отрекъл от Христа. След време осъзнал огромния си грях, но не се отчаял, а започнал искрено да се кае. В такова душевно състояние, търсейки успокоение за съвестта си, той напуснал родното си място и отишъл на Света гора Атонска. Там Иоан три години прислужвал на един духовен старец. Но понеже съвестта му все още не му давала покой, той бил винаги унил, печален и мълчалив. Самият му външен вид показвал, че е претърпял някакво голямо нещастие.

Като не могъл повече да понася угризенията на съвестта си, Иоан напуснал Света гора и отишъл в Цариград. Там той се облякъл като турчин, влязъл в превърнатия в джамия храм „Света София” и започнал да се кръсти и моли по християнски, което извънредно много поразило турците. На въпросите им Иоан безстрашно изповядал, че е християнин и затова се кръсти и се покланя на Христа. Турците се постарали по всякакви начини да го отклонят от вярата му, но като видели, че няма да успеят му отсекли главата в двора на „Света София”. Така едва 19-годишен св. Иоан получил от Христа венеца на мъченичеството. 

Почитта към паметта на св. Иоан Български и неговия подвиг, победил един от най-тежките грехове, е още един повод, сега – във времето на настъпването на Великия пост, да поговорим за благодатната сила на Тайнството покаяние (Изповед) и за гибелното влияние на отчаянието.

Покаянието, според учението на Църквата, е възвръщане на Кръщението, втора благодат, очистване на съвестта, обещание към Бога за нов живот, примирение с Бога чрез добри дела. Неразкаянието води към духовна смърт. За неразкаялите се Сам Господ казва: „ако се не покаете, всички тъй ще загинете” (Лука 13:3,5). Но и не всички от ония, които пристъпват към Тайнството Покаяние се очистват, защото не са изпълнили всички условия, необходими за истинско покаяние.
Началото на покаянието е съзнание за греховете и съкрушението за тях. Някои хора, поради незнание или поради невнимание към своето спасение, смятат, че тайнството покаяние се състои само във формалната изповед. Те мислят, че само устно изповядване на греховете пред духовника ги очиства напълно от тях. Но не такова покаяние очаква от нас Господ. Той иска да почувстваме цялата тежест на греховете си, да боледуваме заради тях, да ги умием със сълзи на сърдечно съкрушение и да дадем твърдо обещание да поправим живота си. Само тогава нашето покаяние е истинско и приятно на Бога. За образци на такова покаяние могат да ни послужат блудният син (Лука 15 гл.), смиреният митар (Лука 18:9-14) и много други споменати в светото Евангелие. Често се случва ние да не принасяме необходимото покаяние и поради това не се поправя и духовният ни живот. Тогава грехът продължава да властва над нас, страстите ни не се укротяват и ние, неочистени от вътрешните си духовни рани, продължаваме своето съществуване в робство на греха, живеещ в нас. 

Изповядването на греховете трябва да бъде чистосърдечно, без ни най-малко укриване или самооправдание. Ако някой скрие нещо на изповед, приема двоен грях на душата си. Макар и да имаме големи грехове, не бива да се срамуваме да ги открием пред духовника, защото и той е човек със същите слабости, както мнозина, но е облечен с благодатна сила, за да връзва и развързва нашите съгрешения (Мат. 18:18; Иоан 20:23).

Два недъга, или два вида болести са причина за нашата неразкаяност и за постоянстването ни в някои грехове. Първият недъг е пълното отчаяние и неверие в спасението ни, а вторият – излишното упование на Божието милосърдие. Отчаянието се състои в това, че човек, съзнавайки многото си грехове, вече не се надява да получи прощение от Бога за тях и затова си позволява все повече и повече да затъва в бездната на беззаконията, а злите духове се възползват от това, за да доведат грешника до пълна погибел.   

До падението ни, казва св. Иоан Лествичник, демоните не представят Бога като човеколюбив, а след падението ни – като неумолим. Светите Отци ни съветват да отблъскваме този лукав помисъл на отчаяние с крепката надежда на Божието милосърдие. Ако сме победени да станем и да започнем отново борбата с противниците на нашето спасение и така да продължаваме до края на живота си, помнейки думите на пророка: „Не се радвай за мене, моя неприятелко! Макар да съм паднал, но ще стана; макар да съм в мрак, но Господ е светлина за мене” (Мих. 7:8). Старите навици, казва Лествичникът, често измъчват и оногова, който плаче и желае да се избави от тях. В този случай демоните навяват печал в душата на каещия се и му внушават безнадеждност в покаянието. Тази зла мисъл ще отблъснем, като си спомним онези, които са съгрешили и след това са се покаяли. Безброй много грешници са изповядвали греховете си, падайки пред нозете на Спасителя и са се сподобявали да получат прошка за тях. „Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо”, казал Христос на покаялия се болен (Иоан 5:14). „Прощават ти се греховете”, казал още Господ, вдигайки грешницата, която оросявала със сълзи на покаяние пречистите Му нозе (Лука 7:48).

Като разсъждаваме за това безмерно Боже милосърдие към ония, които се каят, нека прибегнем със сърдечно покаяние към Христа, Който ни изкупи със Своята кръв. И той, Всеблагият, ще ни приеме с радост в Своите отчески обятия, както някога Блудния син, както заблудената овца, за която по думите му повече ще се  възрадва, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лука 15:4-7). Ако той е заповядал на учениците Си да прощават греховете седемдесет пъти по седем (Мат. 18:22), колко повече Сам Той ще ни прости. Всички грехове на човешкия род имат предел и граница, но Божественото милосърдие няма граница. Господ прощава всички грехове на ония, които се каят, защото няма непростими грехове, освен неразкаяните. По мнението на светите отци и Иуда-предателят би бил простен, ако би се покаял.

Св. Иоан Лествичник възкликва: „Нищо не може да се равнява на божиите щедрости, нищо не ги превишава. Ето защо онзи, който се отчайва е самоубиец. Не се удивлявай, че ежедневно падаш, не отстъпвай, но стой мъжествено и твоят Ангел-Хранител ще награди търпението ти.”

Преподобни Симеон Нови Богослов пък казва: „Който искрено пристъпва към Бога, Бог не допуща той никога да падне, но като вижда неговата немощ, съдейства му и му помага явно и скрито, подавайки му ръка за помощ. Но не бива да употребяваме безкрайното Божие милосърдие към грешника за зло, в неоправдана снизходителност към своите грехове. Когато постоянстваме в греховете, с надежда, че милосърдният Бог ще ги опрости, колкото и да са много и колкото и да са големи, това е друг – противоположен на отчаянието недъг. Този скверен недъг, като се огражда с Божието човеколюбие, става твърде приятен за сластолюбците.”

За освобождаването от този недъг е достатъчно да се убедим, че бог е колкото милостив, толкова и правосъден и затова за всички и всекиму е нужно покаяние, защото греховните рани с нищо друго не се лекуват, освен със сърдечно съкрушение и твърда решимост да не грешим.

Несъмнен признак за оставяне на предишните грехове е не само действителното отклоняване от тях, но и непрекъснатото противене на всяко греховно пожелание, съпроводени от страх да не паднем отново във властта на греха и сатаната, съпроводени и от пълна ненавист към греховете. Трябва да помним греховете си, защото това ще ни доведе до въздържание от тях. Не бива обаче да си спомняме с подробности за извършените грехове, защото това не е полезно, а сома да помним, че сме грешни пред Бога.

Покаянието създава празник за Бога, защото призовава и небето на пир (Лука 15:7). Ангелите се радват, когато покаянието ги покани на вечеря. Всички небесни чинове пируват, призовани на веселие от покаянието. Не телци, не овци заколва за тях покаянието, но им предлага за радост спасението на грешните.

Покаяние, което е постигнало целта си - опрощаване на греховете, привлича в душата на човека Пресветия Божи Дух и чрез него дава залог на вярващия за вечно спасение в Иисуса Христа. 


Ред. – Владимир Дойчев
http://bgnewsroom.com/