Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.11.2014 13:26 - Християнската Църква и държавата до Великата схизма
Автор: miraculousreligion Категория: Изкуство   
Прочетен: 2114 Коментари: 0 Гласове:
10

Последна промяна: 29.11.2014 15:23


Християнската Църква и държавата до Великата схизма  

imageИсторически християнството възникнало като ново религиозно учение и неоавраамическа религиозна практика при римските императори-принцепати Август /27 пр. н. е. – 14 от н. е./, когато в римския протекторат Юдея се родил Иисус Христос, и Тиберий /14 – 37 от н.е./, когато Месията, самият основател на християнската Църква, бил разпънат на кръст и издъхнал на кръста – 34 г.

Според догматическото определение Христовата Църква е органическо богочовешко единство на хора, вярващи в Господ Иисус Христос и търсещи спасение от греха и смъртта, и вечен живот в Него и чрез Него. Земната Църква е основаното от самия Христос човешко общество от вярващи в Христа Богочовека, съчленени в един жив духовен богочовешки организъм, в едно тяло Христово с невидим Глава Иисус Христос, обединени от еднаква вяра, единно свещеноначалие, еднакви тайнства и постигащи освещение и спасение чрез действието в тях на освещаващия Дух Божий.

Такова е догматическото и непроменливо разбиране за християнската Църква, която според Символа на вярата е още единна, свята, съборна, католик? /всемирна/ и апостолска. До Великата схизма през 1054 г. Църквата действително е една и единствена. След схизмата тя се разделя на Източноправославна и Римокатолическа.

Източноправославната Църква е запазила и пази в пълна чистота не само православното учение на апостолите и съборите на древната Църква, но и начина на управлението си, което е същото, каквото е било и преди да се появи папството с претенциите си за първенство и главенство.

Римокатолическата Църква е запазила и пази идеята за църковното единство, обаче при нея то е преди всичко административно, насаждано е насилствено и с чисто светски средства. Римокатолиците настояват най-много, че църквата им е католическа, всемирна, всеобща. Но всъщност тя е неразривно свързана с град Рим и римския папа, докато католичността предполага всемирен съюз от поместни църкви, както е било в древността, и е в Източноправославната Църква до днес. Тази Църква кардинално се е отклонила и от апостоличността, защото папският институт не е апостолско писание или предание, а средновековно човешко изобретение.

Самата християнска Църква има изключително богата и драматична история. Непосредствено след възникването ? е подложена на неистови гонения от римските императори, които не приемали ексклузивния ? монотеизъм, който забранявал на християните да се кланят на другиго, освен на единия по естество, а троичен по Лица Бог – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. А в задължителната култова практика на древния Рим решаващо значение имал култът към императора. На императора се дължало божеско поклонение, което не било проблем за езичниците политеисти, но християните го възприемали за гнусно идолопоклонство и категорично отказвали да се кланят на гения на императора. Държавната власт приемала това като политическа неблагонадеждност и предателство към империята. Затуй осъждала на нечовешки мъки и смърт християните единобожници.

През първите три века от своето съществуване християнството дало стотици хиляди мъченици. Гоненията свършили, когато през 313 г. тетрарсите Константин и Лициний издали Миланския едикт, с който всички религии в империята, включително християнската, били обявени за равноправни и най-накрая се давала възможност християнството да се изповядва и развива свободно. Чрез този едикт били върнати конфискуваните църковни имущества – материалния субстрат и основа на бъдещото църковно строителство.
По своята същност и значение Миланският едикт от 313 г. представлявал преломен момент в историята на християнството.

Преследвано в продължение на векове, чрез едикта то било окончателно легализирано. Няколко години по-късно, когато тетрархията била премахната и Константин станал единствен господар в империята, християнската религия и нейният институт – Църквата – започнали да играят решаваща роля освен в религиозния, и в социално-политическия живот на Римската империя.

Започнала нова епоха в историята на религията: с официалното признаване на християнската Църква, държавата въобще признала свободата на съвестта и изповеданието на всички лица, организации… на цялото човечество. Сформирали се нови, сложни и преплитащи се взаимовръзки между Църква и държава.

Император Константин искрено ненавиждал столицата Рим. Тук езичеството имало здрави корени сред аристокрацията и учените. Храмовете и различните езически паметници на всяка крачка напомняли за него. Новата християнска империя се нуждаела от нов административен и духовен център и Константин построил на Босфора, върху мястото на малкото селище Византия, нов град, наречен на името му – Константинопол.

Новата столица Константинопол станала съвършено християнски град и била завършена през 330 г.

За по-лесно управление на безбрежната римска империя император Константин я разделил на Източна /Византия/ със столица Константинопол и Западна със старата столица Рим. Това разделение естествено довело до западане на западната част, която станала лесна военна плячка за варварите, които през 476 г. окончателно превзели Рим и Западната Римска империя престанала да съществува, а варварите, които я наследили, приели религията на победените и нейната институционална иерархия, чийто глава бил именно римският епископ – папата.

С истинско християнско настроение Константин се отличавал до смъртта си. Имал съкровеното желание да се кръсти като самия Спасител във водите на река Йордан, но през 337 г. тежко заболял и побързал да приеме кръщение.

Никомидийският епископ Евсевий извършил над него великото тайнство и така Константин, който за големи заслуги към държавата получил прозвището “Велики”, станал първият император християнин. Езичниците го поставили в пантеона на римските богове, а Църквата го признала за светец и равноапостол.

От Константин Велики насам императорите не само признавали Църквата, но дори я въздигнали в “държавна” Църква. Църковници и държавници съвместно изработили доктрината за “християнска държава”, като Църквата, главно духовенството, получавала от държавата някои светски привилегии, а от своя страна клирът не само косвено, но и пряко поддържал държавата и нейната политика. Като приели обаче християнската религия за държавна, императорите започнали да преследват и забраняват най-напред езичеството /Грациан и Теодосий през 392 г./, а по-късно – всяко друго разбиране на християнската вяра освен “ортодоксалното” или законоустановеното /Валентиниан – 425 г., и др./.

Римската държава видимо се върнала към езическото си начало, а Църквата, която най-много е страдала от него, го поддържала, като по този начин се отдалечавала от главното си цивилизационно постижение – свободата на съвестта и вероизповеданието, без които няма свобода, няма и не може да има истинска съвест и вяра, не може да дойде и не може да бъде Царството Божие на земята.

Езичеството на “християнската” държава се проявявало и в това, че държавата като държава и императорът като император започнали да се разпореждат с вътрешния живот на Църквата. Още Константин Велики /който като езически римски император е бил “pontifex maximus”/, след “одържавяването” на християнската Църква се самонарекъл “външен епископ” на Църквата и самата Църква започнала да гледа на него като на “общоцърковен епископ”. А император Констанций направо заявил на един църковен събор – най-висшия орган на Църквата: “Моята воля е църковен закон”.

На съборите самите епископи вече приветствали императорите като “царе-архиереи”. А въпреки теорията си за “доброто съгласие” между държавата и Църквата, император Юстиниан Велики законодателствал във всички сфери на църковния живот с ясното съзнание на доминиращ епископ…

Въобще във византийския ареал изобилстват факти за държавна доминация над Църквата – явление, което с основание се нарича “цезаропапизъм”. Като се изключат обаче опортюнистичните теории на някои средновековни тълковници /Теодор Валсамон, Димитър Хоматиян, Симеон Солунски…/ и слабостите на единични и незначителни иерарси, Православната църква твърдо се държала о установената в каноните надполитичност (30, 84 апост. прав.; 6 и 12 прав. на ІV вс. съб.; 6 прав. на VІІ вс. съб., и др.). Цялата борба около иконопочитанието е била същевременно борба за свобода на Църквата от държавата. И самата държава в лицето на един от най-мощните византийски императори, Юстиниан Велики, е принудена /макар теоретически/ да търси /VІ новела/ отношения на “симфония” – “добро съгласие”, между държавата и Църквата.

Междувременно политически и исторически обстоятелства на Запад са способствали след 476 г. римският епископ в началото да съсредоточи в ръцете си религиозния и националния живот на Запада, по-късно да обедини западния свят около личността си и най-сетне да наложи супериоритетът на Римската църква, на папата, не само в църковно, ала и в политическо и държавно отношение. Ключови фактори за това били разделянето на Римската империя в края на ІV в., по-късното загиване на западната й част под напора на настъпилото велико преселение на народите, националнополитическото раздробяване, като всичко това довело до образуването на нови държави.

Психологическа, културна и политическа предпоставка за приматството на папата била и още живата идея на древноримския свят за единия и единен Pax Romanа с център Urbs Aeterna и стотина години по-късно папа Григорий Велики /590-604/ започнал да вижда в краля преди всичко “медиатор”, чрез когото се разпределя Божествената милост сред народите. Според този понтифекс именно кралят, а не духовенството, е длъжен подобно на Константин Велики, “сам приел вярата и обърнал народите, живеещи под негова власт”, да “преследва демонските култове” и да издига нови християнски храмове, което изявява тенденция към доминиране на папата.

По стечение на обстоятелствата римският епископ като епископ на многовековната имперска столица се ползвал на Запад с авторитета на консервативен и стабилизиращ религиозен и политически фактор. В оформящите се взаимоотношения между него и държавата той не закъснял да афишира примата си. В писмо до император Анастасий /494 г./ папа Геласий пише: “От две сили се управлява светът – от светата /сила/ pontifices и от царската, като при това тежестта на свещениците е толкова по-значителна, че те също и за царете на хората трябва да дават сметка пред Божия съд”; друго негово заявление е не по-малко категорично за съзнанието му на върховенство и последна инстанционност: “Катедрата на св. Петър има право да решава, да съди за всичко. Никой не може да съди за нейното решение. Щом каноните определят, че от всички страни на света до нея може да се апелира, то на никого не е позволено да апелира срещу нея”.

Така до Реставрацията през ХVІ в. папоцезаризмът всъщност си изработил и практикувал следните по-главни ръководни начала:
Църквата е цялото човечество, всеобгръщащата божествена универсална държава. Главата на Църквата е глава на човечеството. Властта на папата, власт свещеническа и царска, произхожда непосредствено от Бога;

Всяка власт, както и да се нарича тя, където и да съществува, идва от папската власт, дадена непосредствено от Бога. Следователно и държавата, и императорът стоят несравнимо по-ниско по произход и по призвание от Църквата и папата;

Самостоятелността на държавата се определя изключително чрез суверенното църковно законодателство. В материално отношение държавната власт трябвало във всичко да служи на църковната власт, но най-вече в следните три направления, или действия:

1/ държавата непременно да постави в служба на Църквата своята принудителна сила;
2/ да служи преди всичко на целта да се запази единството на католическата вяра;
3/ да прокарва църковното правосъдие;

Папите провъзгласили правото си да отменят и да провъзгласяват за нищожни държавните закони, правото си да свалят от престола и да качват на престола царете.

Под управлението на Инокентий ІІІ папизмът достигнал върха на своята слава и могъщество. Църквата и светът били в нозете на папата. Крале го почитали и му служили коленопреклонно. Във встъпителното си слово на свикания от него вселенски събор през 1215 г. в Рим той заявил, че Господ не само е направил апостол Петър глава на земната Църква, но и му е дал власт над целия свят и както всяко коляно трябва да се превие пред Христа, така всеки трябва да се покори на апостол Петър и неговите папски наследници. Никой принц – казал той – няма право да управлява, ако не служи на Петър /т. е. на папизма/ с почитание и пълно покорство.

Очевидни са преди всичко административните различия между Източната и Западната християнска Църква. На преден план изпъква колизията между двете църкви по йерархическото устройство на Тялото Божие. Константинополската патриаршия категорично отстоявала завещаните от Христос начала на съборно управление, а римската курия издигала, утвърждавала и отстоявала едноличния папски абсолютизъм.

Догматично-обредните противоречия на двете църкви също оставали и все повече се засилвали. Към средата на ХІ в. отново пламнал спорът за “произхода на Светия Дух”, т. нар. Filioquе: за изхождането на Дух Свети “и от Сина” – учение, прието и наложено от Рим, което недопустимо противоречи на догматическия Никео-Цариградски символ на вярата, недвусмислено утвърждаващ, че Дух Светий изхожда от Отца. Спорело се и за “квасения” и “неквасения” хляб при причастието, за това дали трябва да се женят свещениците, или не.

Като се прибавят и различията на двете църкви във взаимоотношенията им с държавата, противоречията се наслагвали и все повече ескалирали, разривът между тях бил логичен и неминуем.

През 1054 г., когато византийски василевс бил Константин ІХ Мономах, се осъществило отдавна назрялото събитие – разделянето на църквите. Сблъсъкът между папа Лъв ІХ и патриарх Михаил Керуларий ескалирал в драматичен завършек на 16 юли 1054 г., когато в Константинопол пристигнали папски легати начело с кардинал Хумберт и поставили в олтара на катедралния храм “Света София” папска була, с която папата анатемосвал патриарха. Новият Рим /Константинопол/ реагирал. Константин ІХ Мономах свикал църковен събор, който пък анатемосал папа Лъв ІХ. Оттук насетне различията между двете църкви /Източната и Западната/ дотолкова се разширили, че през ХV в., когато източноправославните християни изпаднали под политическото господство на турците, пак не приели църковното върховенство на западнохристиянския папа.

Несъмнено разривът е бил пълен – разрив между две религии, две държавно-политически системи и между две коренно различни култури. Въпреки че началото било едно.

imageАвтор: Тодор Биков, магистър по дипломация и международни отношения; старши експерт в Народното събрание на Р България

14 октомври 2014

Общество.нет (цитирането и активните линкове са задължителни)




Гласувай:
10
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: miraculousreligion
Категория: Изкуство
Прочетен: 1610112
Постинги: 214
Коментари: 819
Гласове: 7948
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Блогрол
1. МОЯТ ПРОЗОРЕЦ КЪМ СВЕТА - тези, които обичам да чета - нов допълнен и допълващ се кръг от приятели, и приятели на моите приятели!!
2. avangardi - Изкуство, наука, литература, музика, заняти
3. sensation - Мир свободной фантазии Вы настоящий любитель приключений.
4. mkalpakchiew.blog.bg
5. isoart - галерията на Искрен
6. Bogorodica
7. Иконописна работилница «Храм»
8. catholictradition Galleries
9. Света Гора (Атон/Афон)
10. Света Гора (Атон)
11. "ДВЕРИ НА ПРАВОСЛАВИЕТО".
12. Църковен вестник
13. tserkov
14. Мастерская «Храм»
15. иллюстрированный словарик связанным с иконописью
16. икон, мозаик, фресок, миниатюр, прорисей и переводов, упорядоченных по иконографии (изображения Спаса, Богоматери и различных святых, библейские и евангельские сюжеты и т. п.), иконописцам, иконописным школам, местоположению.
17. Официальный сайт Валаамского монастыря - Песнопения
18. Московский Иконописный Центр «Русская Икона»
19. aquarium
20. studio-art.kiev
21. postcardsavangard - Авторски поздравителни картички по различни поводи.
22. Светците-покровители
23. imen den
24. Килийни записки