Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.05.2009 07:43 - Черти от духовното и светогледно значение на българския език за народа ни. Неговото състояние днес
Автор: miraculousreligion Категория: Технологии   
Прочетен: 4446 Коментари: 3 Гласове:
1

Последна промяна: 23.05.2009 07:49

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Ризница на духа и дрипа на позора - Петко Тодоров

image

Няколко встъпителни думиimage

 

Предложената статия има програмен характер. Идеите в нея не са развити поотделно и все още са свързани твърде нестройно. За по-цялостен синтез върху тема като поставената е нужно много време. Затова при прочита на статията е нужно читателското внимание да се наклони към нейната идейна сърцевина повече, нежели към нейното структурно-мисловно изпълнение. В историческата ни наука все още е непознат библейският подход към родната ни история, а още по-малко — към историята на родния език и светогледното му значение. Затова естествено е идеите в статията да не са съзвучни с материалистичните идеи на историята и езикознанието, наложили се у нас след Освобождението. Начатъците на тези идеи обаче присъствуват в българското културно самосъзнание в по-ранната му история, когато християнският светоглед е бил неразделен спътник на историческата и филологическата мисъл на българина.

* * *

Историята на нашето българско народностно самосъзнание, на българския славянски ум, започва със словото. И то словото, потопено в светлия облак на Богопознанието и покръстено в пречистите води на обновата на ума. Със свещеното слово на Христовия Нов Завет. И още от самото начало нашето книжовно слово е печат на един народен завет, подобен на получаването на скрижалите от Моисея в планината Синай. Раждането на българския народ от разпокъсаните славянски племена и прабългарите е процес, чието начало е свещеният купел на Кръщението. Рожденият ден на българското слово е тъкмо тоя ден от век и повече време, когато от вода и Дух се ражда народ. Когато цар и народ се трудят да събират с Христа. Време на събиране камъни за съзиждане на първата православна славянска държава.

Минават векове. Единство и разцепление, робство и свобода, разцвет и гниене в разни мери бележат хода на българската история. В случая е важно да разберем не сложната съвкупност от исторически събития, а не по-малко сложното движение на българския дух от свещения купел към рожковите на обезсвестения, противосвещен дух, който днес разяжда народа ни и който е неприсъщ на духовните му стремежи от неотдавнашно минало.

Съдбата на езика ни е един от частните белези, показващи състоянието на народа ни — неговото духовно, т.е. верово и културно единство и разпад, които бележат началото и края на българската история. От монолитната одухотвореност чрез Евангелието към всеразпадащото се бездушие на революционния, културния, философския и най-сетне езиковия нихилизъм, — тъй чужд на българската душа, изконно диреща и намираща смисъл дори в незначителни елементи от бита, — и толкова гибелен за народа ни днес.

Врата към смисъла на българското битие и историческата мисия на народа ни е безспорно неговата православна вяра. Ключ за тая врата е българското слово, което в много случаи ще взимаме като израз, тъждествено означаващ християнската българска книжнина от IХ до края на ХIХ във всичките щ видове и, най-главното, в монолитния щ духовен смисъл. Зад това време, т.е. след Освобождението от турско робство, иде “новото време”, което в духовен план е белязано от поробването на българския дух от многостранния европейски нихилизъм. Да вземем ключа и открехнем вратата, за да погледнем към далечната славянска синева на българската тайна.

* * *

Човешката душа е безсмъртна, независимо дали желаем нейното безсмъртие или обратното — нейното небитие. Бидейки сътворена по образа на своя Създател, тя притежава едно изначално качество, присъщо единствено на човека — словесността, т.е. способността да усвоява словото и да гради чрез него своя ум. Човекът е “обречен” да живее със словото, което е неразделно и съприсносъщно на човешкия ум. Ето защо словото, неговото придобиване от детето и развитие у юношата и зрелия човек, е една от най-значителните страни на човешкия живот; и не само на отделния човек, но и на народа — носител на даден език.

Родният език е неизкореним образ на народа и незаличим белег на народността. И както “човекът е художествено произведение, премъдро и с любов обработено от Твореца” по израза на църковния учител Василий, еп. Селевкийски, тъй и родният език е образ на духа на един народ, грижливо и с любов обработен от книжовните люде на тоя народ, от неговите словесници.

Първи книжовници и словесници на българския народ са свети люде, блажени човеци, които посаждат българския език и книга (събирателно ще ги назовем българска словесност) край водните потоци на Божието слово и повеждат народа ни към злачни пасбища и тихи води (срв. Пс. 1 и 22). Първите български словесници са едновременно и наши словесни първопастири, наши първи църковни свети отци. Ето защо родния си език ние сме длъжни да разглеждаме като свято съкровище, като десет чудни таланта, дарени ни от Бога, за които ще даваме отговор в Съдния ден (срв. Мат. 12:36).

Както Христовото Рождество запалва над тънещия в езически мрак свят светлината на богопознанието (слав. “свет разума”), тъй и раждането на българското слово е неразделно свързано с излизането на народа ни от мрака на езичеството. Колко благодарни трябва да сме Богу, задето от неукрепналите и разпокъсани духом славяни и прабългари, Той ни е съединил в един просветен чрез светото Евангелие славянобългарски род, като от най-ранна връст ни е украсил с венци на християнската словесност!

А що е словесност? “Всички дарове, дадени от Бога на човека, са достойни за уважение” — пише в едно от писмата си руският светител Игнатий (Брянчанинов), — “но дарът на словото принадлежи към най-великите Божии дарования. Чрез него човек се уподобява на Бога, Който има Свое Слово. Човешкото слово, подобно на Божието слово, постоянно пребъдва у своя отец и в своя отец — ума, бидейки с него едно и същевременно отделяйки се от него неразделно. [...] Ние не можем да си представим съществуването на ума без словото и на словото без ума” (Иг, 118). Друг един богослов, сръбският архимандрит Юстин (Попович) пише: “Както човешкото слово се ражда от разума чрез действието на вътрешното движение на духа, без да намалява разума, но служейки за негово изражение, тъй и Синът духовно се ражда от Отца, без чрез това да умалява Отца...” (ДПЦ, 173)

Без да се впускаме в привеждане свидетелства от други свети църковни отци, без да навлизаме в богословски тънкости, твърдо можем да кажем, че словото е инструментът, чрез който от необработения къс словесен мрамор, заложен в човешката душа, се извайва човешка личност, разкрива се душата на отделния човек в нейната красота и неповторимост. Целият съзнателен и отговорен живот на човешката личност започва чрез словото, от словото, благодарение на словото. Словото съзижда ума на детето, умът постепенно се изпълва, сбъдва се чрез словото, той се потапя в словото и от словото се храни, образува и оличностява.

В такъв случай, родният език е изворът, който откърмя, образува и оличностява душата и ума на един народ (в днешно време това понятие означава далеч не тъй споено духом човешко множество, за разлика от времето преди малко повече от век). Заедно със съзнанието за обща духовна (т.е. религиозна) принадлежност към едно цяло, неразривно от времето и смяната на поколенията, езикът е и белег за духовното състояние на отделен народ. Езиковото единство или разпокъсаност свидетелствуват за духовното единство или разпокъсаност на даден народ. В общество, където господствува грубият материален интерес и индивидуализмът на чиито членове е силно развит, естествено се разхлабва и в крайна сметка разкъсва както духовната, тъй и езиковата спойка на отделния народ. Това е процес тъкмо противоположен на първоначалното спояване на нашия народ и език благодарение на силната християнска проповед и девственото състояние на умовете на новопросветените славянски племена. Последиците от това разкъсване днес са повече от очевидни.

За същността и значението на родния език ще си послужим с някои задълбочени наблюдения на изтъкнатия руски педагог от ХIХ столетие К. Д. Ушински (подчертаванията навсякъде са наши):
 

“Езикът на народа е най-хубавият, никога неувяхващ и вечно разцъфтяващ цвят на целия негов духовен живот... В езика се одухотворява целият народ с цялата своя родина. Но в светлите, прозрачни глъбини на народния език се отразява не само природата на родната страна, но и цялата история на духовния живот на народа. Едно след друго си отиват поколенията на един народ, а плодовете от живота на всяко отделно поколение остават в наследство на потомците. В съкровищницата на родния език едно подир друго поколенията влагат плодовете на своите дълбоки сърдечни движения, плодовете на историческите събития, вярвания, възгледи, следи от преживяната мъка и радост, с една дума — в своето слово народът грижливо скътва всичкия свой духовен живот. Езикът е най-живата, най-пълната и здрава връзка, която съединява отминалите, живеещите сега и идващите поколения на народа в едно велико и живо историческо цяло. Той не само изразява сам по себе си народната жизненост, но и сам е живот. Изчезне ли езикът на народа — не съществува вече и народът! [...] Няма по-нетърпимо насилие от онова, което дири да отнеме от народа наследството, създадено от безброй поколения отишли си негови деди. Всичко отнемете от народа — той пак ще си върне всичко. Но ако му отнемете езика — той никога вече не ще може го създаде. Народът може да си създаде дори нова родина, ала нов език — никога!” (У, 369-370)

Много вярно е усетил К. Д. Ушински великото значение на родния език за народното съществуване, дори когато един народ е лишен от своята земя и държава. Пресен е примерът с българския народ — благодарение на своята вяра той съхрани през вековете своята личност и цялост, род и език; своята духовна личност той съедини със своето народностно битие и така остана не само християнски, но и български народ.

По-късно, когато от Запад у нас нахлу светското псевдохристиянско образование, по-голямата част от родната интелигенция тръгна по неродни пътища, като по такъв начин се разлъчи от народа си и от онова, което определяше границите на собственото щ културно пространство — духовните поля на българското славянско и християнско слово. В основата на тоя нееднопосочен процес лежи отчуждаването от “грубите” народни нрави и най-вече от народната ни вяра, Православието. Това бе коренна грешка на околоосвобожденската българска интелигенция и начало на нейното идейно и нравствено разложение, довело до днешния безплоден “постмодернизъм” и пределен духовен разпад — нейното о-без-словесяване.

Тук естествено възниква въпросът за антипода на словесността — безсловесието: понятие без приложение отвъд неговия християнски контекст. Човек не разбира високата цел на словото, бяга от богоподобието и закономерно стига до скотоподобие (срв. Пс. 48:13, 21 по слав. текст). Думата “безсловесие” има дълбоко смислово съдържание — макар обикновено тя да се превежда на съвременен български език като “безумие”, тя може да означава и състояние на словолишеност. “Слово” и “ум” в нея са съчетани неразделно и съзвучно. Но докато за животните безсловесието е естествено, за човека то винаги е противоестествено, бидейки следствие от пропадане надолу, към подчовешкото долно царство на скотските и бесовските страсти. С усилването и вкореняването на страстите в човешката душа словото, разбирано като онтологическа причина за речта, намалява; във вњрховия момент на страстите (особено на плътската похот) словото и мисълта изгасват. В библейската книга Иов това гаснене в греха е изразено твърде ясно: “душата им умира в младини, и животът им изгасва с блудници” (Иов. 36:14). Ето защо невъзможно е да разсъждаваме за днешното състояние на българското слово, без да вникнем в духовните причини за изменението от словесност към о-без-словесяване на литературата ни — духовната морова язва, погубила “в младини” душата на българската хуманитарна интелигенция с няколко залпа откъм нихилисткия постхристиянски Запад.

Въпросът за съвременната българска литература (а не словесност, понятие и с онтологичен оттенък) е неотделим от въпроса за народното самосъзнание и болестта на нихилизма и неговата издънка — постмодернизма. Колкото и периферни да изглеждат те по отношение на взетата в цялост българска словесност, без тяхното макар и кратко разглеждане ние не ще можем да разберем защо днес българското слово и ум тлеят. В древния Богородичен акатист сатаната е наречен находчиво “тлитель смысловъ”, което в пряк превод ще рече “разтлител на душите, на умствената човешка природа”. Ще заимствуваме този сполучлив израз, за да изковем понятието “тление на смислите”, което ще прилагаме оттук насетне в по-тесен езиковедски план, за обозначаване духовния разпад на човешкото словесие изобщо и в частност — на българския език.

* * *

Вече изложихме сбито някои важни духовни измерения на словото и изключителното му значение за духовното битие на един народ. “Езикът е, тъй да се каже, душата на народността и една от най-отличителните черти на нейния цялостен облик” (ДА, с. 11). Съграждането на духовното българско битие протича в лоното на Православната Църква, която е първа възпитателка на народа ни; нейните учители дават на българите пръв тласък към просвета и книжовност. Душа на нашия народ до падането му под турско робство е старобългарската словесност, заквасила не една славянска култура — “непростимо е да забравим българите, от чиито ръце получихме кръщение, които ни научиха да пишем и четем, на чийто роден език се извършва нашето богослужение, на чийто език, в по-голямата си част, пишехме до времето на Ломоносов”, казва от името на руския народ Юрий Ив. Венелин. Православната ни църква не само е приобщавала българите към небесното царство; нейна е заслугата за съзиждането на “храм на живия Бог” в българската душа (вж. 2 Кор. 6:16), нейната вяра е породила най-възвишената ни словесност през цялото историческо време на тоя народ до самото начало на края му, ХХ век, с неговото стремително, революционно политане надолу, към земното, към “престижното” езичество на Европа, към рожковите на материализма, атеизма и многоглавия нихилизъм.

През IХ-Х в. разцъфтява словесността на Златния век в българската история, включваща литература, наука и култура. В това време в България работят най-изтъкнатите старобългарски писатели — светите Климент и Наум Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, цар Симеон, Григорий Презвитер и Мних, цар Петър, Презвитер Козма и още много други книжовници и преводачи, чиито безименни произведения и до днес са предмет на изследвания. Но поради тежките исторически условия, при които народът ни живее от самото си културно начало до ХVIII век, богатата българска книжнина, създадена с толкова усърдие и любов през Златния век, изчезва почти напълно в нашите земи. Въпреки това, облягайки се на книжовните отломъци от някогашната праотеческа култура, изследователите на старобългарския език остават удивени от неговото богатство, от изумителното съвършенство, което той достига още в зората на своето битие. Може да се твърди, че нашият старобългарски език се ражда зрял — защото се ражда от Божието, от църковното слово и носи в себе си зрелите духовни плодове на християнското богословие, ведно с тягата към познанието на вечното и небесното, а не на преходното и земното. Коренът на българската словесност е богословски. Нейното начало е стремежът към богообщение и богопознание. Богословието е оня извор, отдето тръгва пълноводната река на българското духовно битие и на българската словесност. И тъкмо защото “същинската родна история започва с Покръстването”, то и “нейните изразни средства несъмнено ще бъдат книгите на старобългарски език. Съответно събитията-антиподи (или краят на историята) ще бъдат налагането на нехристиянска идеология на българското общество, придружена от въвеждането на чужд език като изразност на новите факти. Затова родната ни история брои както никоя друга своите периоди съобразно годините на свобода и годините на робство” (СтЧ, с. 62). Ето защо въпросът за началото на българската история е неразривно свързан с въпроса за раждането на българската словесност.

Трябва да благодарим на Бога, защото това начало, въпреки късокраките твърдения на много атеисти-историци, е багрянородно. Благородството е в най-висока степен присъща черта на старобългарския език. Нещо повече, “като християни българите не могат да бъдат наречени богоизбрани, но при всички случаи могат да бъдат наречени богославещи и богоопределени” (СтЧ, пак там) и най-вече — богословесни, т.е. носещи в душите си Божието слово и Божиите завети. Последното е присъщо на всички покръстени в Православието народи, а сред славяните — на ония, които запалват светилниците си от нашия духовен седмосвещник.

Българската писменост също се ражда за богославене и богословие. Първата ни азбука, глаголицата, въплъщава в начертанията си именно богословските символи на християнството — кръста, кръга и триъгълника. Кръстът е начало на нашата история, затова първата буква на създадената от св. Константин-Кирил Философ писменост е стилизиран кръст. Тъй в самите основи на българската книжовност е заложен вселенският по значение Христов Кръст — крепка основа на нашето духовно битие. Кръгът е символ на безкрайността, вечността на Божеството. И не само това — на стремежа към вечност и съвършенство, присъщи на всяко човешко същество, неразложено докрай от греха. Триъгълникът пък е символ на Пресветата Троица, нашия Бог и Господ; чрез него славянобългарският просветител изразил завета, в който народът ни встъпил чрез своето Покръстване — обет за вярност към Бога, към истините на Православната вяра, към непорочния живот, на който тя учи хората. (Отпослешната ни история показа, как отхвърленото благо иго Христово ни наложи кръста на неволните мъки, на робския позор и потисничество.) Трите символа като цяло изразяват троичността на Бога... Едва ли друга писменост на земята може да се похвали с такава богословска и философска дълбочина. Глаголицата е духовна майка на кирилицата, която служи на същите възвишени цели — просвещаване и утвърждаване на нашия народ в християнската вяра и нрави. Ето защо писмеността не е просто графичен придатък към даден език, нито просто механична фиксация на фонетичното му съдържание, а неизменен носител на светогледни и духовни ценности, особено за българския народ, чието културно начало и единадесетвековен книжовен път са органически обвързани с кирилицата.

Когато изясняваме мястото на българското слово в цялостното ни духовно битие, не бива да подминаваме мълчешката въпроса за славянския облик и характер на езика ни. Макар още към края на IХ в. да влиза в употреба етнонимът “българи”, славяните са тези, които са дали на народа ни своя език и “плът”. Ето защо в текстовете от онова време български и славянски език означават едно и също; ето защо и в народните песни от края на турското робство се говори за вярата на българина като “християнска” и “славянска” едновременно, в противовес с небългарската, турската вяра. Едва в края на ХIХ и началото на ХХ век някои историци с материалистически светоглед и идеологически цели развяват знамена от конски опашки наместо Кръста и хоругвите. За съвсем друго самосъзнание говорят обаче свидетелствата на чуждестранни пътешественици из българските земи преди Освобождението — без идеологизация, без митологизация, те просто разказват за това, което са видели — народ миролюбив, изключително трудолюбив, надарен с прекрасни добродетели...

Ала днес пред очите ни се води агресивна политика на деславизация на културното съзнание и езика на българина. Дали това не е поредната “културна революция”, заради “влизането ни в НАТО” и Европа? Тъй или иначе, нужно беше да повторим тези известни на родолюбивия читател неща, понеже южното и източното славянство са тези, срещу които се води далеч по-обхватно замислена духовна битка, целяща не само затриването на културната идентичност на остатъците от православните народи, не само тяхното физическо омаломощяване и колонизиране. Води се битка срещу самото православно славянство, носител на изконно християнски светоглед; и тъкмо срещу славянския  православно-християнски светоглед е насочена нелепата и изкуствена латинизация (не само в терминологията, уви!) на родния ни език и културно съзнание. В наше време може да се говори дори за англизация на езика ни — явление, което не може да се обясни иначе, освен духовно, и срещу което не можем да се борим по друг начин, освен духовно.

* * *

На старобългарски език думата “языкъ” означава едновременно и език, и народ, като двете значения в черковнославянски се отделят графично. Езикът е бил възприеман от тогавашните хора като главна отличителна черта, като основен белег на народността. “И това не е само субективно виждане, а обективна реалност, отговаряща на създалата се етно-културна обстановка в България в края на IХ и началото на Х век. По това време е възприет един общ за всички жители на страната език — старобългарският, говорим и писмен. Налице е един обособил се народ със собствен етнически и културен облик, който си служи с този език като с главно духовно оръжие, позволяващо му да се утвърди сред останалите народи...” (ДА, стр. 21, подч. мое). Ето защо още в Х в. нашият старобългарски език се превръща в символ на българската народност, в главен неин отличителен белег. Самата пък българска народност се изгражда едновременно с приемането на християнството от Изток и въвеждането на славянската писменост, която с пълни основания можем да наречем писменост църковна.

Целта на статията ни, както споменахме, е програмна, а не цялостен оглед на историческия развой на българския език; затова за периода ХII-ХIV век ще кажем само, че докато в говоримия език развоят върви към аналитизъм в книжовния език се запазва правилото на традиционните норми и той съхранява черти от по-стария език на IХ в. Интересно явление в българската словесност е т. нар. исихастко влияние върху книжовния език от ХIV в. Търновската книжовна школа преднамерено архаизира книжовния език, с цел да се даде отпор на най-ярките нововъведения в говоримия български език. Подобно отношение срещаме и във възрожденско време, явено в спора за оставането или не на членната форма в писмения български език. Основното за нас е не чисто научният подход, довеждащ до установяването на дадена книжовна норма, а неговите духовни движещи сили, неговата светогледна ориентация и мотивация. Погледнато откъм тая страна, става ни ясно защо книжовниците от средновековно Търново се стремели към чист книжовен език, непристъпен за напоеното с греховност светско слово, макар че то само по себе си, като обект на езикознанието, не може да бъде окачествявано по нравствени мерила, нито пък неговите чисто езикови свойства могат сами по себе си да бъдат приемани или отхвърляни като носители на някакви нравствени особености. Онова, което духовно изпълва дадена словесна форма или установена норма, то е значимото в случая. Не реформата сама по-себе си, не архаичността, не знаковият белег на една или друга писменост, а духовната и светогледна подбуда, дала тласък за писмена или книжовна реформа в един език, е това, което дълбоко засяга смисъла или безсмислието на тая реформа. И тъй, исихастите са търсели израз, доближаващ ума до горния йерусалим, до небесното и божественото. Отново проличава тук възвишеният подтик на творците на “наший говор мил”, желанието им да облекат българския ум в ризница на духа и духовността, в светла одежда на христянски нравствена словесност. И макар архаизирането на един развиващ се език да е своеобразна реакция срещу нахлулия в него дух на осветскостяване, духовната значимост на такава една реакция си остава дълбоко просветителска, защото цел на християнското просвещение е да възпитава граждани на небесното Отечество.

Въпреки усилията на исихастите-словесници, въпреки съграденото с толкова труд на най-светлите представители на народа ни — християнските ни царе, книжовници и най-вече българските светци-просветители, ХIV век бележи дълбок упадък на българските нрави. Покварата на голяма част от народа ни от това време съвсем закономерно вещае черни дни за България. Може би защото далеч по-лесно е да се руши, нежели да се съгражда, но ето, ересите, междуособиците и нравствената развала довели тогавашното българско общество до изнемога. И, както знаем от историята, Божието наказание не закъснява.

За българската книжовност настъпват векове на мълчание. Книжовността, дадена ни за богохваление и духовно просвещение, ни се отнема задълго. Българската словесност примлъква, свива се в безвремието на робството. Тя вече не може да стои високо върху светилника на славянското православно Просвещение. Вместо нея засиява светилникът на руската словесност и Просвещение.

* * *

Там, в мрачините на робското безвремие, е скрита някаква тайна. А тайната на всеки покръстен в име Христово народ, гдето се таят духовните сили на тоя народ, е тайната на благочестието. Ключ към тайната на робството са Божиите слова в книгата на св. пророк йеремия, чрез които Бог сравнява поробените от вавилоняните юдеи с добри смокини: “като тия добри смокини Аз ще припозная добри иудейските преселници, които Аз изпратих от това място в халдейската земя; и ще обърна към тях моите очи за тяхно добро и ще ги върна в тая земя, и ще ги уредя, а не съсипя, и ще ги посадя, а не изкореня; и ще им дам сърце, да Ме познават, че Аз съм Господ, и те ще бъдат Мой народ, Аз пък ще бъда техен Бог; защото те ще се обърнат към Мене от все сърце” (Иер. 24:5-7). Божият промисъл отрежда на народа ни това изпитание на страшното робство, за да запази в него нещо много ценно — неговата християнска душа. Ето защо не всичко приключва с робството. Светилниците на мнозина са все още запалени; в непрогледната нощ под агарянския полумесец мнозина очакват своя небесен Жених. Робството явява нравствената сила на българския народ, запазен през вековете от насилствена асимилация и изчезване благодарение на силната си привързаност към вяра, език и род.

Епохата на турското робство е безспорно светла откъм една-единствена страна — в нейното горнило се пречиства златото на българските нрави, от нейните недра на небето възлизат безброй мъченици. То е време, когато родове и монастири поемат върху плещите си делото на царските скиптри. Монастирите остават единствени огнища на българския дух, те продължават да свързват народа ни незримо — чрез книжнината и славянското богослужение, — с неговото изгубено земно царство. Както и днес, пред българина в ония години е оставала една насъщна грижа — небесното царство, а в рамките на земното — опазването на вяра и род. “По време на робството българите се отказаха именно от икономическите привилегии в името на Христовата вяра, защото високият жизнен стандарт” тогава, а още повече сега, “означава друговерие” (СтЧ. 148). Смисълът на българското битие през вековете на чуждото иго, на неговата историческа памет и словесност, остава битката за вяра и род, в която се съсредоточават всички жизнени сили на нашите деди, успели да опазят от изгасване свещицата на българското самосъзнание до Освобождението. А историческата задача на българската словесност се поема от монастирите и от народното умотворчество.

* * *

Условията за развитие на книжовността през турско време са изключително неблагоприятни, погледнато откъм външните прояви на българската култура. С нашествието на турските завоеватели от нашите земи навеки изчезват ценни архитектурни паметници, уникална иконопис, безчетни книги. Части от населението са заточени надалеч, първенците са избивани, начеват се потурчванията. Много българи напускат Отечеството и заедно със себе си отнасят ценни книги, някои които и до днес се пазят в Белгия, Англия, Ватикана и Русия. Нишката на българската словесност изтънява, ала не се скъсва. Нейни средища стават, както казахме, монастирите и църквите, чийто стремеж е да поддържат религиозното и родолюбното чувство у българина. В условията на робството обаче не е възможно да бъдат нашироко продължени завещаните от исихастката книжовност традиции на висока словесност и затова най-здрава остава приемствеността на т. нар. ниска литература — повести, разкази, апокрифни съчинения, народни жития. От високата словесност на българина най-силно влияние си запазва богослужебната книжнина, която е била използувана освен за молитвословие, още и за ограмотяване и просвещение.

В периода ХVI-ХVIII век в книжовния ни език настъпват силни промени, които днешните изследователи наричат “демократизация” на езика. Странно е какво търси този политически термин сред езикознанието! Понеже с него се злоупотребява твърде много (той е твърде безотговорно използуван идеологически, твърде споен е с материалистичното еволюционно мислене, за което “новото” е синоним на “по-добро”), ще назовем настъпилата промяна просто снизяване на езика ни, изгубване на високите книжовни стилове, спускане на книжовния език към низините. Причините за това не са обаче светогледни, както в наше време, а наложени отвън. Ние не знаем какъв щеше да е книжовният български език, ако Търновската книжовна школа бе продължила своята многоплодна дейност и през следващите няколко века. Така още в ХVI век у поп Пейовия изказ се наблюдава известно сближение с простонародната реч, ала у Матея Граматик, който пише четиридесет години по-късно, има повторно връщане към езика на словесниците-исихасти. През ХVII-ХVIII век обаче ходът на езика към низините става невъзвратим — твърде силно е влиянието на “демократизиращия се” гръцки език, от който нашите книгописци превеждат немалко произведения; твърде ниско е равнището на народното просвещение. Ето защо за българския читател от низините традиционният книжовен език от ХV-ХVI век става трудно разбираем, без причината за това да е изцяло в естественото развитие на езика, което до голяма степен е свързано с духовното благосъстояние на даден народ.

Въпреки тези промени етосът на българската словесност се запазва, тъй като под сърцето щ продължават да лежат православната християнска вяра и светоглед. Особено привлекателни за дедите ни от турско време стават житията на раннохристиянските мъченици. И това, разбира се, не е случайно. В периода ХVI-ХVIII век мъченическите жития, тъй да се каже, се възраждат сред народните читатели. Както знаем, особената сила на ранното християнско житие се дължи на пълната богопреданост на първите мъченици, на тяхната всецяла устременост към Христа, на техния живот и смърт заради любовта им към Христа, техния Бог и Спасител. Чудният пример на раннохристиянските мъченици несъмнено е вдъхновил не един новомъченик на българския род във време твърде сходно с далечните векове на ранното християнство

* * *

Както вече казахме, “главната задача на духовното историческо битие на народа винаги е била да се опази вярата, отъждествявана с родовото възпитание и писмеността” (СтЧ. 200-201). Но с навлизането на българската история в периода на Възраждането настъпват значителни промени в тая историческа устременост към християнско битие. Българският ум влиза в съприкосновение с мощно чуждоземно влияние — хуманистичната култура на европейския Ренесанс. Затова не ще бъде излишно, преди да заговорим за това разместване на пластовете в българското традиционно самосъзнание, да направим няколко бележки за Ренесанса от православно гледище, като си послужим с умозаключенията на двама проникновени православни мислители и философи, вече покойните архим. Юстин (Попович) и йеромонах Серафим (Роуз).

По удивителен начин и двамата, независимо един от друг, достигат до извода, че същността на европейския Ренесанс се корени в нихилизма; първопричината за това явление е окончателният разрив на Запада с Христовото Православие през 1054 г., вследствие на което западното християнство тръгва по “свои пътища”, отвеждащи го все по-далече и по-далече от кръстния път на Изтока. Отхвърлянето на Богочовека и поставянето на мястото Му човека — ето същината на това, което се нарича Ренесанс. Мярка за всички неща става човекът, в неговата грехопадналост, с всички негови “добри” и “лоши” страсти. По думите на отец Юстин Бог “се изхвърля” от вселената (ПКФЖ, 65) и това е коренът на абсурда и деструктивния нихилизъм в днешната култура. Възражда се не друго, а езичеството, но с нов, “рационален” политеизъм — поклонението и рабското служене на страстите и похотите на ветхия, дохристиянския човек. Хуманизмът неизбежно се развива в атеизъм, преминава през анархизъм и завършва с нихилизъм. В книгата си “Нихилизмът — корен на съвременните революции” йеромонах Серафим (Роуз) проследява развитието на нихилизма от самото му зараждане в т. нар. либерален ренесансов хуманизъм до последната му фаза — деструктивния нихилизъм, отвъд който идва “човекът на новата епоха”, наричан от Писанието “човек на греха”, “който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог” (2 Сол. 2:3-4). Над Европа се изпълват евангелските слова на Спасителя: “Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох... Тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото. Тъй ще бъде и с тоя зъл род” (Мат. 12:43-45). Подобни възгледи за европейския хуманизъм и “просвещение”, както и за основополагащата роля на римокатолицизма за тяхното пораждане, изрича в редица свои произведения и друг един православен мислител — Фьодор М. Достоевски. Но това е въпрос за отделни размисли. В случая за нас е важна себестойността на хуманизма, разплодил всевъзможни антихристиянски теории и понятия: “национализъм, интернационализъм, атеизъм, прогрес, еволюция, култура: ето в това е нашето спасение, — а Ти си иди от нас”, обобщава във вид на притча етоса на европейското Възраждане о. Юстин (ПЦЭ, 114). Следователно “национализмът” като духовна представа, като политическа идеология, като философска идея е внесен в българското духовно самосъзнание отвън, за да измести оттам истинното и изконно българско християнско родолюбие и да послужи на небългарски по духовната си същност политически мечти.

След това кратко отклонение да се върнем към въпроса за българската словесност.

Проглас към българското Възраждане и негов двигател стават светските исторически и хуманистични възгледи, заимствувани от представители на българската интелигенция, получили образованието си на Запад — най-вече във Франция и Англия. Нямащ твърда умствена и духовна основа да противостои на изтънчения антихристиянски дух на западната култура, българският интелигент попива с безкритично възхищение и дори преклонение много от възгледите, които по-късно ще послужат за основа на българската академична наука и просвещение. Просвещенческите прогресистки идеи завладяват до време дори такива личности като младия Васил Друмев, по-късно Климент — Търновски митрополит и изповедник на православната българска идеология. Лишена поради робството от възможността да развие своя богат духовно-интелектуален потенциал върху почвата на българския традиционен светоглед — Православието, надарената българска интелигенция не съумява да смели философската отрова на хуманизма чрез проникновената и изтънчена духовна философия на Православието и по такъв начин да усвои умствените постижения на Запада, като ги предаде преоценени и очистени на своя наивен и необразован народ. Голям е грехът на българската интелигенция пред тоя надарен с много добродетели наш народ! И това са усещали някои даровити и нравствено извисени негови представители като писателя Йордан Йовков: “Интелигенцията нема достатъчно време да се покае и прочисти. Същата, която докара катастрофите на България, пое държавата отново и я поведе по старите пътища. Днес тя е по-грешна, по-утвърдена в злото. Не знам само дали народът ще намери сили в себе си за нов подем — иначе всичко е загубено...” Тия проницателни думи Йовков изрича още в 1931 година (ЙЙ, VI, 351). Почти никой от интелигенцията ни от втората половина на ХIХ век не съзря същината на европейския хуманизъм и пагубните последици, които той щеше да докара на народа ни — днешната нравствена развала, нихилизъм и разложение на култура и традиции. Гласът на митрополит Климент, който предупреждаваше, че с изчезването на Православието като народна философия, като душа на българската душа, ще изчезне и българският народ, остана глас в пустиня. Но ако днес разстоянието във времето прави възможно забелязването на тези пукнатини, тогава, под игото, е било неимоверно трудно да бъде предусетено заразното поветрие на атеизма в ранните му форми на либерализъм и хуманизъм. Тъй или иначе, предупреждението е било отправено още в йеремиино време —  “понеже Ме оставихте и служихте на чужди богове в своя земя, то ще служите на чужденци не във ваша земя” (Иер. 5:19). А у премъдрия Соломон това е изразено малко по-различно, но също тъй силно: “Правдата въздига народа, а греховете умаляват племената” (Притч. 14:34, по слав. текст).

* * *

Тление на смислите — този израз събира в себе си много; показва ни началото и завършека на словесно-умствения разпад на човешката личност, породен и възможен поради раз-о-граждането на християнската словесност; то е порок на грехопадналата мисъл, от който в една или друга степен страдаме всички ние, отчуждените от Христовата правда съвременни човеци. В богослужението често чуваме молитва против “тлетворни ветрове”; в духовен план смислите (не само думите, но и самите човешки умствени качества, които дават възможността за мислене и словораждане) започват да тлеят, когато ги лъха непрестанният вятър на страстите. Изложена на този вятър, човешката душа се разболява от невъзможност да разбира и приема евангелските слова, а в по-напреднал стадий на болестта, — и обикновените човешки мисли, произтичащи от нормалното, т.е. християнското мислене. Нетленно е единствено целомъдреното слово. Или поне словото, което не приема и не предава страстност и греховност, т.е. тление; словото, което макар и неизлязло от Божии уста, макар и несъвършено, целомъдрствува. Изначалният враг на човешкото спасение нищо не обича тъй, както това — да разтлява смислите (умовете и думите). Той знае, че ще дойде моментът, когато капката ще проломи камъка, когато човешкият ум вече не ще може не само да побира, но и да разбира здравото слово, “когато човеците не ще търпят здравото учение, ще отвърнат слуха си от истината” (2 Тим. 4:3-4), “като се предават на мамливи духове и бесовски учения” (1 Тим. 4:1); с други думи умът на човека ще изпадне в такова всестрастие и вътрешно разтление, че покаянието, т. е. духовното му изцеление ще стане изключително трудно, а по човешки — невъзможно.

Думата “целомъдрие”, както се вижда от нейния корен, по своя етимологичен състав сочи към цялостност, здраве, неповреденост и изобщо нормално състояние на вътрешния живот, нераздробеност и здравост на личността, свежест на духовните сили, духовно благоустройство на вътрешния човек. Целомъдрието е и целомислие, целоумие, здравомислие, здравомъдрие... То е и простота, сиреч неразривно единство и цялостност на човешката личност. Обратното на целомъдрието — разтлението, — е състояние на вътрешна разложеност и раздробеност на душата, подобна на разложеността на гниещия в земята труп. Целомъдрието е синоним на нетлението, развратеността — на тлението, зловонието, гнилотата.

Тлението на българската словесност, като цяло, може би започва от първите усвоени идеи на хуманизма, най-вече на безбожната лъжа за построяването на новия Вавилон, наричан “земен рай” от революционно настроената българска интелигенция во главе с идеолози — възпитаници на революционния нихилизъм като Христо Ботев, Стефан Стамболов и Захари Стоянов и т. п. радетели на националната ни свобода; свободата без духовното щ иго — изпълняването на светоевангелските заповеди, без носене на Христовия кръст. И до днес в националния (!) български химн Родината ни се нарича “земен рай” — явно свидетелство за езическия хуманистичен светоглед, породил този текст. “Революцията” в българската словесност започва от надделяването на възгледа за “прогресивно” над “традиционно”. В основата на всяко едно поражение на българската словесност неизменно стои изборът между две идеологии — тази на Първото и Второто българско царство или тази на “просветена” Европа.

* * *

Старославянската дума “тло”, корен на думата “тление”, означава “дъно, плоска основа на нещо”. В такъв случай “разтление” означава пълно тление, развращение на душата до дъно. То е двойнственост на мисълта, разнодушие, разномислие, вътрешна разделеност; с една дума — то е започналото още преди геената разложение на личността. Трагичен пример за такава двойнственост ни дава поезията на Ботев; с мелодиката и външната форма на народната песен той изрича богохулства, които народът не е изричал никога в своите дълбоко нравствени песни. Волтерианският дух на мнозина творци след него доразгражда българските души с хуманизма си (не става дума за дух на човечност, а за философския хуманизъм, упоменат преди малко), с антицърковността си, с отдалечаването от изначалните въпроси на битието и смисъла, които получават окончателно разрешение единствено в Христа. Покълналата някога от чисто богословие българска словесност през ХIХ век започва своя трагично самоуверен ход към безсловесието. Според един съвременен историк с православен светоглед след 1878 г. в новоосвободена България се пресича процесът “на цялостното формиране на новобългарския език на основата на старославянския. Това означава загуба на известно богатство и изоставяне на библейските теми, образи и сюжети, а също така и въвеждане на латински понятия в културния ни речник. За разлика от Западна Европа, а също и Русия, българите не разработват собствен старославянски понятиен речник, като превеждат смислово литературно-философските послания на европейските автори. [...] Писателите и литературните кръгова от Възраждането и след 1878 г. фактически не подпомагат с творбите си осмислянето на българската старина като библейски сюжет. Съществуват наистина някои механични опити християнските текстове да се прилагат към сценариите на определени драми. Има и опити да се правят литературни сюжети върху библейски теми. Но в литературата ни като цяло липсва духът на Светото Писание (има се предвид новобългарската литература – б.м.). Липсват темите за греха, за покаянието, за милостта, за боголюбието, за търсенето на истината, за времето на царствата и на робствата, видяни не като политически явления, а като освобождение и затвор на духа. Липсва монолог на историческата личност, колебаеща се между доброто и злото, между облагите на Земното царство и Небесното Царство. Не съществува никакъв опит в литературата да се види притчата и поуката на Иов Многострадални в българското историческо битие, чрез който образ да се вдъхнат сили през престоящите изпитания на вековете. Не би било пресилено ако се каже, че смисълът на притчата с праведния Иов Многострадални от Библията е разковничето на българската историческа драма. [...] Дори народната преработка на притчата на верния Иов в песента “Даваш ли даваш, Балканджи Йово, хубава Яна на турска вера”, дори тази прекрасна поезия на страданието заради истината не даде подтик на литературата в България.” (СтЧ, 160-161)

Не е възможно тук да проследим цялостния ход на българската литература и словесност след Освобождението. В нея може да се съзрат моменти на възход, моменти на падение, моменти на безразличие към истината и вечността. Самият факт, че оттук насетне започва разслоение, размножаване, разпиляване на духовните недра на българското историческо битие говори за наличието на тление, на духовен разпад. В това щ. Йовков, например, вижда “страшен упадък”, при който “всичко се нареди в една плоскост. Страшна нивелация, която завлича все повече и вкус, и език, и всичко. Литературата отново се връща към публицистиката и маниащината” (ЙЙ, VI, 350) Полифонията става все повече какофония, достигайки в наши дни своята върховна дисхармония и разпокъсаност — време на свръхиндивидуализъм и себеобожаване, богохулство и безпощаден цинизъм... Авторите, които се занимават със същностните въпроси на битието, които поставят теми с библейска значимост, се броят на пръстите на едната ръка. Някаква мощна светска стихия връхлетява културата ни и я удавя, завлича я към далечни и непознати брегове. Чуждото започва да гнети, да смазва родното, тбичното, християнското, нравственото. Въпреки това през периода до края на Третото българско царство новобългарската словесност успява да направи своя книжовен възход, да достигне своя разцвет и зрялост. След което идва погромът.

* * *

Падението на българската словесност не завършва в безвремието на комунистическата тъмница. Въпреки строгия тъмничен режим, яростното клиширане, изтръгване из корени, заличаване на старите традиции в словесността, и поколенията, родени през седемдесетте и началото на осемдесетте години на ХХ век, все още имаха отрадата да научат родния език в една относително закътана от безсловесието среда. Тогава действуващата цензура все пак пазеше училищата от разложението, което днес обоняваме от повяхналите думи на кризата. Но безбожната идеология безмилостно, без мисъл и чувство, пресече книжовната ни традиция, като унищожи приемствеността в българския книжовен стил и правопис и създаде предпоставки за нови унижения на “нашето а-бе-ве”.

Както вече казахме, духовният двигател на всички тези промени в словесността е пределно ясен — отпадането от истинската историческа и религиозна мисия на българското слово: да благовести, да просвещава, да служи за спасението на човешките души; мисия, която не изключва и светските художествени форми на словесността.

Преходът от църковно-религиозна словесност към светска литература е всъщност лесно обясним с мощното влияние на европейската култура у нас, която по волтериански мрази всичко християнско и “закостеняло”. Впрегнато в служба на Земното царство, българското слово естествено се напъва, ражда и завяхва. То губи оня извор на вечнотечащата жива вода, който би могъл да подхранва родната словесност през всички векове, независимо от външно-политическото устройство на България — свещеното слово Божие. Пренесена върху подвижните пясъци на тоя свят с измамните му мечти, страсти, въжделения и грехове, българската словесност тръгва към своя заник, който се изразява в нейното самоизчерпване и обезкореняване в наши дни. Достатъчен е само един поглед назад, към първите български разкази, повести и романи, за да съзрем там началото на един край. С някои малки изключения, там не ще намерим духа на Евангелието, на Христовото Православие. Без тая духовна сол словото върви към развалата на безсловесието. Либералните политически режими упорито налагат в учебниците произведения, които би трябвало да бъдат изнесени из нашата словесност, независимо от гениалността на авторите си — уви, не евангелската нравственост е водещият критерий при построяването на литературната ни наука! В замяна на това авторите с нравствено слово, с евангелски послания към читателя, какъвто е например Тодор Г. Влайков, са изтеглени от програмите на училищата. Частично отчуждената от християнството интелигенция вече не желае да се връща към “немодните” вечни библейски теми за покаянието и духовното спасение, но се залавя усилно да отчуждава народа ни от неговите изконни християнски вяра и устои. Загърбила историческия път на своето слово, новоизлюпената рат на модността похулва обетите на покръстения древен народ. Започват да гаснат сетните звезди на надземната, евангелски-възвишената, истинска философия на българите. Като че ли последен гигант на възвишената словесност остава Йовков, тоя самотен жътвар сред изпотъпканата нива на родната ни литература. Повечето творци се залавят да разрешават отдавна разрешените от Христа “вечни въпроси” на човешката грехопадналост и страстност.

* * *

Няколко опустошителни войни, между които две световни, три национални катастрофи, между които — едно кърваво царство на червено безумие — ето равносметката от “новия път”, ето “смислопораждащите” фактори на новото българско съзнание. Отрадно е, че и до днес народът ни не е изгубил съвсем усета си за духовно истинното и вярното, че все още дири словото на истината, евангелската правда, църковната проповед. Жадни са душите на българите, ала наемниците са премного! И за да не се загубим по сложния криволичещ път към сегашното положение, ще направим една обобщена преценка за днешното състояние на българската словесност, с което ще приключим тоя твърде бегъл обзор на въпроси, с които човек може да се занимава цял живот.

* * *

Мнозина днес съзират безпътицата, в която се намира българската словесност — университетски преподаватели и учители, писатели и поети, критици и изследователи... Но колцина са ония, които вярно усещат где се корени тая безпътица? “Българската литература, без да го знае, е някак мъртва”, заявява Александър Кьосев на теоретичната конференция “Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 година?” (в-к “Култура”, бр. 45/17 ноември 2000 г.) “Светът се променя радикално — медийно и дигитално; променят се формите на комуникация, променят се границите на социалните групи”. При което пошлостта, наглата безсловесност неотстъпчиво и на юруш изселва от земите ни свястното българско слово. “В интернет-литературата пък виждаме радостния произвол на хлапака, който пише каквото му дойде, с удоволствие се подиграва на наличните и неналичните авторитети... Въобще в интернет-литературата днес не съществуват никакви санкции, няма редакторски и издателски институции, не съществува представа за български национален литературен канон...” (пак там).

По-задълбочени са наблюденията на доц. д-р Валери Стефанов, декан на Факултета по славянски филологии на Софийския университет, над днешното българско слово:
 

“Публичното слово ни носи усещането по-скоро за разпад на многовековната словесна сграда, чиито темели положиха светите солунски братя. Защото висящият въпрос е — можем ли да подновим съдбините си със словото, което днес имаме в себе си? [...] Защото днешното слово е слово на липсващия авторитет. Всички говорят шумно и много, но няма кой да стане отец на смисъла, да гарантира за него с безпрекословната власт на авторитета. ... Словото, което един немски философ определяше като обиталище на битието, застрашително се превръща в сметище на бита. ... Медиите са най-достъпното огледало за тоталното ни безгрижие към смисловите обеми на словото. ... Онова, от което е застрашено едно общество, е липсата, недоимъкът на хора на словото в един все още възвишен смисъл. ... Знам, че ако ценностите не се препроизвеждат в езика, никакви писани доктрини за ценностите не могат да оцелеят, никоя общност няма бъдеще. Нея никак няма да я променят изтърбушени от употреба лъжезаклинателни думи и изрази като “демокрация”, “нормален свят”, “цивилизационен избор”, “европейски ценности” и пр. ... Отново трябва да си припомним мисията на Университета и на Училището. Да ги отстоим като места на другата реч, на другата мяра. Те са свети места, защото пазят словото, а словото ни пази не от друго, а от пропадане в нищото.”

Ала за жалост осъзналата бедата българска интелигенция днес не вижда тъкмо в християнското слово на нашето минало оня “отец на смисъла”, който може да опази езика ни от тлението на смислите. Защото без свещеното слово на истината, без чистите нрави и църковността никакви университети и училища, построени тъкмо по почин и образец на хуманистичния западен култ към човекобога, не могат да ни гарантират цялостта, т.е. целомъдрието, целомислието, целобитието на родната словесност.

Днес българският книжен пазар е наводнен с всякакви езотерични, еротични, криминални и скандални четива. Между вчерашното и сегашното само за десет години зейна непреодолима пропаст. “Свободата” даде последен тласък към пълното тление на смислите. Безсмислено стана да се пише смислено. И това е най-страшният нихилизъм, в който българската култура е попадала. Но истината е, че който копае гроб другиму, сам пада в него.

Най-страшното е, че стеснилото се културно пространство, останало подир заточената в миналото родна словесност, зае вестникарската “проза”, която с право може да се назове пир на безсловесието. Днес литературни критици се опитват “да осмислят” явлението на “вестникарската култура”, да видят в нея дори нова форма на словесността. Но това е пълна нелепица. Единственият стойностен анализ на това явление би бил проникването до неговите духовни подмоли — а там се таи блатният дух на омразата към всичко християнско, все някак оцеляло у нас след толкова мъка и отстояване: дух, бесен да изригва с ориенталска грубиянщина хули и безумия, еднакво чужди на всичко християнско и на всичко българско. Именно вестници еднодневки станаха най-ожесточени рушители на човечността, доброчестието и нравствените устои на народа ни и то в историческо време, когато българинът имаше нужда да се върне към своето християнско минало, да си припомни позабравените вечни ценности на своето духовно битие, да се прибере в своята родна Църква. И ако нямаше някои озадачаващи изключения, човек би помислил, че вестниците след 1989 г. са си поставили една главна задача, — да погубват методично и целенасочено останките от православното християнско съзнание на българите, като разграждат мисленето, като разплождат покварата и пошлостта, като шокират, развращават и досъсипват българското слово. Да, днес вестниците са идолите, на които толкова люде се кланят — като възприемат грубо наложените от тях “стандарти” и “норми” на мислене и бездушност. Медиите са новите “българоубийци”, които целят да превърнат народа ни в жалка сюрия слепи Самуилови войници. И каква е истинската цел на всичко това? “Така човекът обърква представите си — отговаря ни журналистката Ива Николова (Новинар, 24 май 1997 г.), — поддава се на психозите, разбира, че каквото и да става, в него няма нито смисъл, нито мисъл... и става роб”. Разтлителите на родния ни език ясно съзнават, че е невъзможно да се проповядва словото на покаянието на човеци, отвикнали от нормално човешко слово. Съсипвайки българската реч, те съсипват самата мисловна способност на младите поколения, превръщат ги в одушевени предмети на медийно въздействие, роби на “новия световен ред”, като ги отпращат в бездната на параноидното демонско “безслово” — на постмодерната обреченост да “безмислиш” безсмислия. Ясно си даваме сметка, че това е целта на враговете на Православието и християнското общество и култура — не просто да погубят народа ни, защото тогава той би бил, какъвто беше през петвековното турско робство, народ-мъченик, но да ни затрият, след като са ни повалили в тинята на позора и нравственото разложение.

Болни от нетърпимост към историческо-културните си корени се оказаха не само доста журналисти. Над българската словесност посегнаха и някои обезродени представители на хуманитарната интелигенция, които стигнаха дотам да говорят за подмяна на кирилицата с латиница. За техните доводи няма да говорим — те са просто жалки и достойни за презрение — че тъй по-лесно сме щели да се приобщим към европейската култура (пълна безсмислица!), че иначе не сме можели да работим в интернет, където уж нямало възможност за ползуване на кирилицата (безсъвестна лъжа!), че тъй културата ни щяла да стане по-престижна и позната на запад (като че ли кирилицата щ пречи!). Същностният въпрос обаче е друг: какво самосъзнание стои зад подобни мисли, какви са хората, които искат да бъдат прерязани духовните вени на българския народ, да бъде погребано историческото ни наследство, да бъде претопена българската култура като второкачествена хартия?

Без съмнение всеки, който посяга върху устоите на народа ни — на първо място, неговата православна вяра, а сетне и на българската словесност, тая люлка на християнската ни свяст и духовно битие не може да бъде нито християнин, нито българин. И не е чудно, че всички предложения за латинизация на писмеността ни идат все от чужбина — или от чужденци, или от българи, изоставили Родината. Все повече “прогресивни” люде се трудят над разхлабването връзките на езика ни със славянското, златоструйно православно книжовно слово! И колко малко са днес народните будители, а тъкмо сега те са нужни на българите като извори в пустиня! В днешното българско училище литературата е един от най-застрашените предмети — поради неотразимото влияние на видео-културата върху най-малките българи. А тая видеокултура цели едно — създаването на “новия човек” без род и Отечество, без идеали и принципи, лист отбрулен, податлив на всяко външно влияние именно поради безграничната самоувереност в собствената си свобода...

Едновременно с журналистическия вандализъм българската словесност се опустошава и от неправилния подход на мнозина към изучаването на чужди езици. Няма спор, че в днешно време българинът има нужда и от познаването на чужди езици; но родителите трябва да знаят, че това не бива да става преди в нежната детска душа да е пуснала корени хубавата родна реч. В противен случай детето няма да се научи да мисли нито на чуждия, нито на родния си език.

От всичко казано естествено се ражда въпросът: “Какво можем да направим за оцеляването си като православни християни и българи?” “Ако Моят народ, който се именува с Мое име, се смири, почне да се моли, да търси лицето Ми и се отвърне от лошите си пътища, Аз ще чуя от небето, ще простя греховете му и ще изцеля земята му”, казва Господ Вседържител (2 Пар. 7:14). Днес ние отново сме под робство. Днешните еничари отнемат не децата ни, но възможността те да получат християнско домашно възпитание, като им налагат една окултна система от безнравствени, езически “ценности” чрез неограничимото влияние на видеокултурата и медиите. Между “напредничавите” (в греха, богоборството и себеразложението) нови поколения и старата християнска България повече и повече расте пропастта, в която според кроячите на новия световен ред и съзнание би следвало да изгаснат и сетните, все още блещукащи въгленчета на християнската просвета у нас. Ето защо не трябва да забравяме Христовите слова: “няма да ви наложа друго бреме; само това, що имате, дръжте, докле дойда” (Откр. 2:24-25). Духовният подвиг на православните християни днес се състои именно в отстояването — на вярата, на техните нравствени устои, на тяхната християнска култура и словесност, на тяхната историческа и родова памет. Последна Родина на българина остават Православната църква и православният дом. В първите векове от християнската ера образованието на християнчетата не е било “легитимно” — с тяхното възпитание не се е занимавала държавата. Така е и днес. Завладяна от “разкрепостения” стремеж към плътска всезадоволеност, материални облаги и преуспяване, модерната българска държава нехае за духовното възпитание на своите бъдещи поколения. Силно ограничени във възможностите си да създаваме своя съвременна християнска словесност, ние трябва свидно да пазим и предаваме на идните поколения нашето историческо културно наследство и паметта за старославното и чисто българско слово.

* * *

Когато се загледаме в патриархалния път на българската словесност, мъка стяга сърцата ни — какво богатство имахме! Труден е бил пътят на българското слово през вековете и навярно затова трябва още повече да го обичаме, да го ценим и да учим децата си на него. Ще повторим отново — без словото не може да се изгради човешката личност. Безсловесието е демонска пародия на словото, гавра и отмъщение над човека за красотата на даруваното му от Бога слово. Да помним и четем Божието слово, да обичаме българската реч, да пазим драгоценното наследство на родната словесност за бъдещите българи-християни!
Бележки аналитизъм — езиково явление, в което отношенията между думите в изреченията се изразяват не с форми на самите думи, а с помощта на други, служебни думи, със словоред и други. [към текста]
етос (от гр. ethos, навик, нрав; характер, начин на мислене, начин на живот)  — понятие, с което боравят най-вече етиката, социологията, културологията и богословието; смисълът на това понятие не е съвсем постоянен, доколкото то  или обобщава, или контекстуално подчертава дадени значения от богатото семантично гнездо на думата “етос”. Така че “етос” изразява както по-дълбинната цялост на характера, мисловната и ценностната нагласа, присъщи на дадени индивид, народ, епоха, култура, общност и задаващи съдържанието на конкретните принципи, правила, норми, характерни черти, обичаи на индивидуалния и обществения живот, така и самите тези принципи, правила, норми, характерни черти, обичаи, взети просто в тяхната съвкупност. Ако всички тях оприличим на клоните на едно дърво, то етосът представлява корените и стволът на това дърво. [към текста]
“нашето а-бе-ве” – изразът е на учителя Бойчо Огнянов от Вазовия роман “Под игото”. [към текста]

Посочени автори и произведения:

Иг = Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского, сост. игумен Марк (Лозинский), М.-СПб. 1995
СтЧ = Стефан Чурешки, “Християнство и история”, С. 1998
ДА = Димитър Ангелов, “Българската народност през вековете”, С. 1994
ПКФЖ = Архимандрит Юстин Попович, “Православието като философия на живота”, Св. Г. 1999
ПЦЭ = Архимандрит Юстин Попович, “Православная Церковь и экуменизм”, М. 1993
ДПЦ = Jеромонах Д-р Jустин, “Догматика православне цркве”, т. I, Београд, 1932
У = К. Д. Ушинский, “Родное слово”, Новосибирск, “Мангазея”, “Детская ли



Тагове:   език,


Гласувай:
1



Спечели и ти от своя блог!
1. iliada - Да пребъде българското слово
23.05.2009 09:51
Да съхраним постигнатото от двамата братя Кирил и Методи!
Да бъдем горди ,че имаме собствена азбука и писменост!
Да се борим за тях!Да опазим нашето слово от пошлостта !
Да бъдем истински българи ,а не продажници !
цитирай
2. rummi - Честит 24 май!
24.05.2009 14:35
За мен този пост е най-истинският поздрав за Деня.
цитирай
3. bovari - Светъл празник!
24.05.2009 17:14
Благодаря за ценния подарък.:)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: miraculousreligion
Категория: Изкуство
Прочетен: 2091036
Постинги: 225
Коментари: 826
Гласове: 8347
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. МОЯТ ПРОЗОРЕЦ КЪМ СВЕТА - тези, които обичам да чета - нов допълнен и допълващ се кръг от приятели, и приятели на моите приятели!!
2. avangardi - Изкуство, наука, литература, музика, заняти
3. sensation - Мир свободной фантазии Вы настоящий любитель приключений.
4. mkalpakchiew.blog.bg
5. isoart - галерията на Искрен
6. Bogorodica
7. Иконописна работилница «Храм»
8. catholictradition Galleries
9. Света Гора (Атон/Афон)
10. Света Гора (Атон)
11. "ДВЕРИ НА ПРАВОСЛАВИЕТО".
12. Църковен вестник
13. tserkov
14. Мастерская «Храм»
15. иллюстрированный словарик связанным с иконописью
16. икон, мозаик, фресок, миниатюр, прорисей и переводов, упорядоченных по иконографии (изображения Спаса, Богоматери и различных святых, библейские и евангельские сюжеты и т. п.), иконописцам, иконописным школам, местоположению.
17. Официальный сайт Валаамского монастыря - Песнопения
18. Московский Иконописный Центр «Русская Икона»
19. aquarium
20. studio-art.kiev
21. postcardsavangard - Авторски поздравителни картички по различни поводи.
22. Светците-покровители
23. imen den
24. Килийни записки
25. мегавселена
26. календар